Излязох навън пред къщата рано за сутрешния си наряд. Крушата с мокрите клони долу пред стълбите ме очакваше за добро утро. Винаги е била добър слушател. Кротка, вече доста дива, с криволици наместо клони, но всеки един неотклонно устремен към нагорето. Често в клоните й пеят хвъркатички. Радостно ми е колко много я обичат. Пък и защо не, нали всеки има нужда да обича и да бъде обичан. Пролетта я е накичила с прелестни цветни клъбца, които нежно изпъкват на цвета на най-тънките й клончета-върхарчета. Кожицата на клоните й ухае на влажна почва, на нови сокове, на смътно познато обещание. Преди ден видях едно пиле, един възчерен кос. Подскочи от крушата и кацна наблизо и започна да ми говори. Каква странна приказка разказа! За някакъв свят без хора…(”хора”…”хора”…”хора” - размножи се сянката на ума ми). Хората се отказали да съществуват и си тръгнали. Не успях да го попитам накъде са отишли - пилето отлетя. Имаше съседи, на които да разказва новината. Та, за какво ви говорех… А, да, за крушата! Това е една много умна круша, да знаете. Защо ли? Ами защото цъфна посред зима! Всеки цветец, бял като огалено от морски вълни камъче, се покри с полуневидимо облаче хвъркати снежинки, но крушата упорито отказа да признае зимата и продължи да цъфти. И знаете ли какво се случи? Ами толкова убедителна беше, че Бог си прибра снежинките. Мислех си, че няма да събере сили след закъснелия студ и да налее със сокове плодовете си, но тя продължава да ухае. Улавя си всеки случайно кацнал слънчев лъч, стопля се с него и призовава пчелиците.
Тази зима ми е много недоволно. Всичко ми е твърде сухо - времето, хората, идеите, сърцето дори. Не знам откъде да си измоля дъжд. Бог е в отпуска май. Безсрочна… (“безсрочна”…”безсрочна”…”безсрочна”… - изплака най-тъмното късче на ума ми). Толкова да ми е мрънкаво, че чак искам да си издълбая хралупа в сърцето и да се скрия там. И никой да не ме вижда. Дори и аз самата себе си. И снежинките дори не ме харесват тази зима. То сякаш пък имаше особено снежинки. Толкова огън се изсипа по жилите ми, че ни една от хвъркатите мразовити бели дундички не се осмели да ме докосне. И кога решиха да си подадат нослетата?! Хммм, когато се скрихме… (“скрихме”…”скрихме”…”скрихме”… - покри се с паяжина сърцето). Искам наново да си скроя кожата. В тази твърде често ми става неуютно. И самотата вече прекали с това гостуване. Няма ли да си ходи вече?! От нея започна да ми ухае на старост. Тъй да ми е скучно. Сиво е. Няма го възчерния кос да ми пее новите приказки от света без хора. И сега стоя тъжна зад влажния прозорец и чакам… (“чакам”…”чакам”…”чакам”… - примоли се Душата). Чакам, докато накрая и аз спрях да съществувам.
Бях гостенка на Бог наскоро. Поседнах кротко до Неговото огнище и помълчахме заедно. Помня само кратки мигове от безмълвието Му. Не помня колко време просто седяхме и се гледахме в…очите, може би? На мен ми беше неудобно - винаги съм се страхувала от критика, макар аз самата да я предлагах щедро на всички. В мен напираха въпроси като подплашено ято врякащи гъски. Знаех, че ги чува, все пак знае всичко, и по лицето ми се смениха няколко палитри на розово от смут. Но Той беше все така в мълчание. А очите Му… Очите Му бяха…са… не си ги представяйте като тези на човека…
Не помня дали проговорих. Умът ми никога не заспива, колкото и да го люлея в прегръдките на смеха и сълзите.
• Господи, сухо ми е. И отвътре, и отвън.
• Защо запуши Извора?
• Господи, не мога повече!
• Да, не можеш повече да съществуваш отделена от Мен.
• Господи, какво направи със старостта ми?
• Накарах я да се измори да те чака.
• Кой ми открадна всички цветове и ми остави само сивото?
• Ти самата им забрани да те докосват, когато спря да цъфтиш.
• Какво криеш от мен?
• Колко е лесно да ме възлюбиш.
• Ще се върнеш ли пак при мен?
• Никога не съм си тръгвал!
• Къде да те намеря?
• В най-тъмното на първата ти искрена сълза.
• Как да съм сигурна, че не си илюзия от егото?
• С егото ти сме приятели. Тъжното е, че ти не си.
• Как да те призова?
• С най-голямата си тишина.
любимото мии!
Благодаря, Любов. Дай Боже, още такива. ☺️🙏🏻
Добро утроооо! 💕
Много приятно ми става, когато чета тези редове! 💕
Снощи погледнах текста, но си го оставих за добро утро. 💕
Заспивам изморена с малко тъга и се събуждам обнадеждена, че денят ще е добър!💕
Днес тези редове бяха моята надежда и дълбочина, в която да потърся себе си💕
Благодаря 💕
Събуждам се и аз и виждам такива нежни думи на благодарност. Изпълвам се с радост, че съм дарила някого с лекота и усмивка. Прегръщам те, Ели!
Много мило! 💕
Човек има нужда от прегръдки, а аз повече! 💕💕💕
Прегръщам те и аз!!! 💕